Три незабравими изкачвания

Досега винаги двамата с Н. сами сме организирали пътуванията си. Обичам да чета за различни места от книги, от интернет или просто да слушам приятели да разказват за осъществена екскурзия. Последното ми е любимо. Разказвайки ми те се връщат още веднъж към изживяното и пред очите ми го преживяват отново.  Научавам нови неща, виждам мястото както са го видели те, през спомените и усещанията им и разбира се благодарение на снимките, които само те могат да направят. Аз също обичам да им разказвам, показвам снимки, сувенири и тайничко се надявам да ги заинтригувам и на свой ред те да посетят мястото. По време на всяко пътуване се старая едновременно да посетя голям брой забележителности, но в същото време искам да не бързам, да усетя мястото, да се почувствам като част от местното население.

При пътуванията от първостепенно значение за мен са основните културно-исторически забележителности. Много посетени от мен дестинации предлагат изкачвания с лифт или пеша до прочути хълмове, величествени гледки, кули и т.н., а никак не обичам да се изкачвам. На всяка екскурзия си казвам дано не ми се налага пак и в същото време се надявам на избраното място да има изкачване, защото знам, че ще си заслужава. Има ли изкачване не го отказвам!

Едно от изкачванията, което остана незабравимо беше на катедралата Св. Петър в Рим. Поисках го с охота. И с Н. тръгнахме нагоре към върха, по стълбите. Докато вървях имах усещането, че стъпалата няма да свършат никога, ставаха все по-тесни, зад мен чакаха хора, трябваше да се разминавам със слизащите. На всяко стъпало съжалявах, че изобщо съм тръгнала. Исках едновременно да сляза, да стигна върха и да стоя на едно място. Чудех се непрекъснато на хората около мен. Всички с такова желание се изкачваха, чак бързаха по тесните стълби. Те вероятно се чудеха на мен. По-късно щях да разбера, че ако не гледах само в краката си, а и към слизащите туристи, още по-ведри и с усмивки на лица, щях да мисля по друг начин. Знам, че са били усмихнати, сигурна съм, защото аз самата бях щастлива на връщане след цялата красота, която видях от върха, величието на Рим. След толкова съжаляване по пътя вече бях убедена, че изобщо не си заслужава. И все пак продължавахме напред. Накрая разбрах, усилието си заслужаваше. В мига, в който стигнах върха забравих за недоволството ми по пътя. Гледката беше прекрасна, гледка на цял Рим от върха на Св Петър. Винаги ще я помня!KONICA MINOLTA DIGITAL CAMERA

Следващото изкачване беше до планински връх в Залцбург. Изкачихме се с лифт, но и за него не съжалявах по-малко от предишния път. Кабинката беше закрита, побираше 6-8 туриста, движеше се бавно, много бавно, все си мислех, че ще се развали по пътя още преди да стигнем. Н. се наложи да ме убеждава, че нищо такова няма да стане, че лифтовете били такива. Е и преди съм се качвала и или съм забравила какво е било, или наистина имахме късмет, че ни превози до крайната цел. Като се замисля щом и слязохме успешно, значи не е било критична ситуация. Стигайки до върха съжаляването, че изобщо съм тръгнала се изпари за един миг. Градът долу почти не се виждаше, беше някъде под облаците. А ние бяхме на заскрежен връх в Алпите, над облаците, сред кристален въздух, свободни. Заслужаваше си!

Ето ни вече в Чинкуе Тере. Основно място там заема трекинга. Разбира се изкачването не ни се размина. Та нали туристи от всички краища на света посещават района и всички имах чувството с цел трекинг. И ние се изкачвахме … веднъж … по най-хубавия маршрут Манарола-Вернаца. Маршрутът е със синя линия, но мисля, че трябва да го преразгледат и оценят подобаващо по сложност. Нямах съмнение, че  пътеката предлага невероятни гледки, бях чела подробно в най-различни интернет сайтове за тях. С нас по пътя имаше много хора и всички енергични и пъргави. А аз събирах кураж, правейки често почивки за снимки. По този маршрут видях толкова красиви гледки на Лигурско море, на зеленина сливаща се с морето, на преливащи най-различни цветове. Не мога да я опиша с думи. Тази красота трябва да се види и усети. Не случайно е най-хубавия маршрут, не случайно има толкова желаещи да минат по него. Защото предлага съвършенство, на което само природата е способна!

Имала съм и други изкачвания, но тези са за мен незабравими, защото са изпълнени с различни силни чувства и емоции, с превес на радост,  възхищение, удовлетворение и наслада.

Пътуване до Леричи и Портовенере през октомви и защо есента е много подходящо време за екскурзия

Леричи и Портовенере са едни от любимите места, на които съм била. Ако трябва да опиша с една дума екскурзията ни до там, то това е усещания. Със сигурност силните усещания са причина двете градчета така да ми харесат. Винаги щом си помисля за екскурзията ни спомените се връщат с пълна сила, сякаш съм била там съвсем скоро, нищо не е избледняло. Намират се в Италия, на Лигурската Ривиера и са част от Залива на поетите.

Леричи е малко курортно градче. И ако хората в началото на есента бяха малко, то това не можеше да се каже за лодките. На пристанището имаше безброй лодки, бели и чисти, подредени една до друга, готови да вдигнат котва, което така и не се случи.  Морето беше сиво, отразяваше цвета на облаците, нямаше нито една вълничка. Съответно и лодките не помръдваха или поне не забележимо. Слънцето беше някъде зад облаците, без намерение да се покаже. Пък и нали лятото тъкмо си беше отишло. Беше октомври, но все още топло. Разхождахме се по тихите улички, тихи защото извън сезона Леричи опустява. Имаше само още две-три двойки дошли на екскурзия. Влязохме в типичен италиански ресторант – семеен. Храната беше много вкусна.

След като приключихме с обяда искахме отново да  повървим по малките улички. Бяхме видели вече градчето, но то сякаш ни приканваше на още една разходка. Разбира се приехме. И тръгнахме, в дъжда, вече валеше ситен октомврийски дъжд. Добре, че взехме чадър, така че продължихме напред по тесните улички, водещи все нагоре. В градчето има средновековна кула, изкачихме се по нея и видяхме Леричи отвисоко – все така спокоен и спящ. Дъждът продължаваше кротко да вали, може би вече два часа и въпреки това нямаше нито една локва, дори и малка. Няма нищо по-хубаво от дъждовно време в малко опустяло градче за разходка с любимия човек и за снимки. Снимах много, за да си припомням. Обичам спокойните градове, обичам да пътувам извън сезона, за да избегна тълпите туристи и за да съзерцавам колкото дълго искам, и за да опозная града, и за да го обикна, и за да сме само двамата с Н…

В автобуса имаше няколко заети места, вече пътувахме към Портовенере. След Леричи дали той щеше да ми хареса?! Продължаваше да вали, капките дъжд ставаха все по-едри, а любопитството ми към града по-голямо. Портовенере е стар, някак аристократичен, заведенията все още не бяха прибрали масите на открито добре, че имаше и навеси. И сякаш всички посетители се бяха събрали под тях на по чаша италианско кафе, или късен обяд, или ранна следобедна закуска, наслаждавайки се на морето, на спокойствието, слушайки дъжда. Останах впечатлена от църквата Свети Петър. Голяма част от нея е в руйни. Беше идеално място за снимки, освен това и валеше. А когато вали сякаш всичко се променя става по-хармонично, по-подредено и по-чисто. Тази красота запечатах на снимки. Долу до самата вода има малка пещера. Носи името на Байрон, който е ходел често там и е черпил вдъхновение. Разбирам го, това място е толкова зареждащо и красиво. Прекарахме повече от половината си време там, до църквата. Сега беше ред да разгледаме града. Дъждът се засили много. Подслонявахме се в малките магазинчета за сувенири,  също като другите туристи. И след като ги разгледахме поехме нагоре по тесните улички, а после и към брега. Портовенере ни зареди с много енергия, ентусиазъм и с нетърпение да видим и още. Дъждът бавно спря, а  слънчевите лъчи започнаха упорито да се прокрадват през облаците, за да може градчето да ни изпрати със слънчева усмивка.

 

Виена през очите ми – ден трети

Ето го и ден трети. Започнахме с посещение на Белведере.

Озовала се пред него пред мен се разкри, не само  белият дворец от сънищата ми, но и прекрасната му градина, та нали в превод Белведере означава точно красива гледка. Слънцето осветяваше  двореца и лъчите го правеха още по-бял, а зеленината придаваше хармония и аристократизъм. Отдадох приоритет на  Горен Белведере заради най-голямата колекция на Густав Климт. Неговите картини винаги са ми изглеждали много истински,  като живи. Те  се помещават в две големи зали. Естествено там и хората бяха най-много. Дълго време, не знам колко точно, стоях пред „Целувката”, толкова беше красива и нежна тази картина, че не можех да откъсна очи от нея. Жена приведена, със затворени очи, крехка, отпуснала се в прегръдката на мъжа, изцяло оставила се в неговите ръце, а той силен, спокоен, приел достойно и отговорно ролята си на по-силен, на покровител и защитник,  целите в златно жълто. До „Целувката” беше друга известна картина ‘Портрет на Фритза Рийдър’. Впечатлиха ме очите й, сиви, замислени, тъжни, сякаш не бяха нарисувани, а истински, живи, тревожни. Последва „Градината на слънчогледите”, с цветя, към които имах усещането, че протегна ли ръце ще докосна, топли от слънчевите лъчи, ароматни и пъстри. Картините на известния Климт заслужават да бъдат видяни от посетителите на Виена. Много нежни и  въздействащи те пренасят в света на художника, вдъхновен от женската красота, пълен с любов и мъдрост.

 

Бяхме чели  положителни мнения за сладкарница Oberlaa и решихме да отпразнуваме ранния следобед с парче торта и виенско кафе в така препоръчваното заведение.

След това десертно отклонение се запътихме към Пратера, който нямаше как да пропуснем в списъка си. За търсачите на силни усещания и за децата това е най-забавното и точно място. За мен беше по-интересно да наблюдавам отстрани, да слушам радостните и изплашени възгласи от различните атракции, да попивам атмосферата, събрала  хора от различни възрасти, но с еднакви потребности от забавления на едно място и да се опитам да съхраня емоцията от преживяното за по-дълго.

Преди вечеря решихме да видим осветената сграда на Виенската опера. Отвън на голям екран излъчваха операта, която се играеше. По всяка вероятност част от насъбралото се множество следващия път би избрало удобната седалка и изискана обстановка вътре. Ето как се привличат нови посетители, нерешени от първия път да закупят билети. Послушах малко и бих казала, че в бъдеще, ако ми се отдаде възможност бих посетила едно представление.

Този път вечеряхме в друго заведение в околностите на центъра, след което потеглихме към хотела.

На следващата сутрин имахме само половин ден. По време на закуска в добре познатото ни вече заведение близо до хостела се сетих, че все още не сме оставили нашето пожелание на изпълнената стена с  послания от посетители.

Благодарим ви за топлото отношение, чудесната атмосфера и вкусните ястия, които предлагате. Накарахте ни да се потопим в атмосферата на града и в същото време да се чувстваме и като у дома си.

Теодора и Николай

20.04.2011г.

България

Преди да тръгнем не пропуснахме да хапнем по още едно парче торта в „нашата” Oberlaa.

Ето я Виена през очите ми. Един град, който заслужава да бъде посетен и оценен подобаващо.

Виена през очите ми – ден втори

Плановете за втория ден включваха на първо място посещение на двореца Шонбрун. Слънцето току-що го бе облял в светлина и жълтият му цвят изпъкваше още повече. Ето защо той остава в мислите ми  като Жълтият дворец.

Винаги съм искала да посетя голям град за Великден, когато вярата сякаш се пробужда, зеленият цвят и пролетните цветя са навсякъде, шоколадови яйца, зайци и пиленца карат хората да се усмихнат и ги връщат в детството, домовете са пълни с боядисани  яйца, символ на плодородие, а в сърцето си всеки запазва пламъка на запалената свещ. Ето, че ми се отдаде възможност да бъда във Виена в точното време, имаше  великденски базар.

Беше ли време да се измъкваме от прегръдката на великденските изкушения? Да, защото щеше да последва гмуркане в историята на Австрия, предстоеше ни да се потопим в атмосферата на двореца Шонбрун.

Билетът, който купихме ни даваше право да разгледаме четиридесет пищно подредени кралски стаи, да се разходим в кралската частна градина, да се загубим в лабиринта, да се качим на Глориет и да  бъдем посветени в уникалната рецепта на виенския щрудел. Аудиогайдът ми разкри  може би най-интересната и вълнуваща част от австрийската история, отново на фона на музика от онова време. Влизах от зала в зала, гледах като хипнотизирана заобикалящият ме стар, но и нов за мен свят и излизах от всяка една обогатена и със самочувствието, че вече знам малко повече от преди. Не мога да опиша на бял лист чувствата, които изпитах тогава, защото всичките ми сетива участваха, а това е нещо, което всеки заслужава да почувства за себе си, по свой  начин, неповторим, уникален. Много бързо, сякаш за миг четиридесетте стаи се стопиха и останаха зад гърба ми. Нямаше връщане, само стъпки  напред към градините на двореца. Беше ред на частната градина на принца и точно към нея се запътихме.

Тя е малка, но добре подредена и особено романтична. Ние я видяхме през пролетта, разлистена и зелена, но убедена съм тя би изглеждала великолепно през всички сезони.

Беше вече време да посетим щрудел шоу и се запътихме към пекарната на Шонбрун. Майсторът сладкар с подчертана сръчност и бързина от малка топка тесто разточи голям лист, може би с диаметър поне 70см, тънък като оризова хартия. Няколко пъти го завърташе и премяташе в ръцете си с гордост показвайки, че няма да се скъса.

Следващата група щеше да опита от щрудела приготвен пред очите ни, а на нас раздадоха от току-що изпечения сладкиш направен пред предишните посетители. Наистина беше много вкусен. Ухаещ, топящ се, преливащ от вкусове  и отпускащ. Накрая ни раздадоха и „тайната” рецепта за виенски щрудел. Аз пък я предоставям на вас. И ако някой го направи, да не забрави да ме почерпи.

Последва разходка или по-точно криеница в дворцовия лабиринт.

Не бях попадала на такова място, губех се и се намирах, налучквах пътя към центъра, откъдето можех качила се на платформа да го погледна  отвисоко и да се опитам да запомня правилния път към изхода. Но отново намерила се долу, се обърквах от всички възможни пътеки. И така като дете се лутах, често поела път без изход, докато накрая успях да се „измъкна”.

След безкрайно продължилата игра с лабиринта, в която все пак победих, се запътихме към Глориет, предлагащ гледка от високо.

Изкачването към върха продължаваше, а аз от време на време се обръщах назад към двореца, за да предвкуся очакващата ме гледка горе.

Постепенно Шонбрун ставаше все по-малък, а аз все по-задъхана. Колкото по-нагоре се изкачвах, толкова по-голяма част от града виждах, сгушена, прибрана, тиха, съботна, а Жълтият дворец, в който до скоро бях продължаваше да пази историята и тайните на австрийския двор.

Последва посещение на най-старата в Европа зоологическа градина – виенската. Предстоеше ми да срещна отблизо животни обитаващи  Северният полюс, саваните на Африка, джунглите на Амазонка, горите на далечна Австралия, тропическите води, бамбуковите гори на Азия и пъстроперият свят на Южна Америка. Първите непознати за мен  животни бяха две гигантски панди. Бяха толкова сладки, дебели като космати топки, че по усмивките на децата около мен разбрах, че не биха отказали игра с тях.

Следваше басейна на хипопотамите. Улучихме момента, когато тъкмо ги хранеха и поливаха с вода. Откровено това беше техния момент на деня, отваряха усти, за да бъдат обляти с десетки литри разхлаждаща вода.

Последва среща с хищниците от саваната. Лъвовете изразяваха величие, красота и хармония, но и непредвидимост, силата на ягуара личеше в походката му, а пумата, грациозна и хитра се припичаше.

Следваше потапяне във веселия маймунски свят. Пъргави и дребни маймунките скачаха по дърветата, гонеха се, криеха се от сутрин до вечер.

Кратка разходка ни отведе към тревопасните животни от саваната при зебри, антилопи, жирафи и слонове.

А ето ги и пингвините, разхождащи се гордо изпъчени, сякаш са най-велики. Видях ги и в големия басейн. Тогава разбрах, че са от любопитните животни, разглеждаха ни с интерес и сякаш се усмихваха доволни, че посетителите отново са се спрели при тях, или може би ни казваха вземете ни с вас. Тук си спомням филмът Пингвините на Мистър Попър, страхотна комедия за тези, които не са я гледали.

Тюлените ми се сториха добри и мъдри, дори и малко грозновати.

Е всичко съм очаквала да видя в зоологическата градина, но не и него. Пред мен стоеше кротко еленът Рудолф. Едно животно, което според мен вдъхва доверие и излъчва спокойствие.

Последва потапяне в тропическите води. Специално направен аквариум беше пресъздал тропически условия, където сред истински корали и водорасли стотици пъстри рибки, малки големи, плуваха спокойни и необезпокоявани. Удиви ме безкрайната палитра от цветове и форми, които правеха всяка една различна от останалите. Но най-много ми харесаха морските кончета. Сиво-синьо-лилави, грациозни и плахи, като феерия, те се показваха пред мен, извиваха блестящото си малко телце и се скриваха зад корали или камъни. Не исках да гледам повече други риби, можех дълго да стоя и наблюдавам кончетата. За мен те остават най-красивите обитатели на тропическите води. За съжаление нито една от снимките, които направих не се беше получила достатъчно красива, за да я кача тук, затова слагам една от Интернет.

В зоологическата градина имаше още много животни – семейство диви прасета двама възрастни и две-три малки, които ме впечатлиха със задружността си, където отиваше един, след него в колона бяха останалите, фламинга с най-красивия розов и преливащо червен цвят, игуани, които съвсем точно променяха цвета си според заобикалящия ги свят, носорози, дебели и грозни. В обиколка на зоологическата градина следобедът мина и малко изморени, но и изпълнени с щастливите емоции на отминаващия ден се запътихме към хотела.

Решихме отново да посетим заведението до хотела, което чувствахме като наше. Този път Ники си поръча гулаш, а аз реших да заложа на кордон бльо. И понеже бяхме избрали маса в близост до бара с подредени халби бира, които само чакаха да бъдат напълнени, решихме две от тях да бъдат за нас. Не трябваше да се изненадвам от огромната порция, та нали предния ден бях получила същото количество, но нямаше как да не го направя. Наистина тези хора приготвяха порции, като че ли за бейзболисти. Не, че не си облизахме пръстите при вида и вкуса на сочното месо.

Към Виена през очите ми – ден трети

Виена през очите ми – ден първи

Ако някой ме пита в кой град бих живяла, на секундата бих отговорила Виена. Тя ме посрещна подредена, чиста и дисциплинирана. Вървяхме с Ники стремително към хостела, но това не ми попречи няколко крачки след него да притичвам в опитите си да разгледам заобикалящите ме витрини на световноизвестни марки, дрехите на бързащите по улиците хора, както  и на спокойно чакащите на спирките, новите коли по платната, павилионите за сладолед и магазинчетата за прочутите, но в последствие оказали се не толкова вкусни за мен вурстчета и разбира се старите архитектурни сгради, неотменна част от центъра на града.

Според предварително начертания от мен план първи в списъка беше дворецът Хофбург,  в който някога е живяла принцеса Сиси. Като всеки дворец и този е притежавал и съхранил богати сребърни и златни колекции и фина порцеланова посуда. А тези са ми любимите.

Следваше музеят на принцеса Сиси. Шестте стаи ми позволиха да премина по стъпките на нейния живот. Те наблягат на личния живот на принцесата, като хвърлят светлина върху култа към красотата, който тя издига, манията й за стройно тяло, влечението й към спорта и поезията. За първи път видях рокли, каквито истинска принцеса е носила. По тях личеше вкус и стил, характерни за нейно величество.

Последната част на обиколката в Хофбург е посветена на кралските апартаменти. Влязохме последователно в залата за аудиенции на император Франсоа-Жозеф, неговия работен кабинет, спалнята му, залата за гимнастика на императрица Сиси, банята.

Хофбург е мога да кажа един интерактивен музей. Аудиогайдът поднася историята по неповторим начин. За два часа прекарани в музея животът на принцеса Сиси, ми бе представен по интересен, любопитен и същевременно бих казала подробен начин, придружен с музиката от нейното време и разказвачи, които наистина са потънали в разказа. В този смисъл Хофбург е изпълнил целта си, която като на всички музеи е предимно образователна, тъй като посетителят излиза по-богат културно и духовно.

На излизане от Хофбург бях приятно заредена и готова да поема цялата енергия на Виена, потапяйки се в едно от най-оживените места – Виенския център. Усмихнати туристи, внушителни  архитектурни сгради, мирис на изпечени вурстчета, файтони с впрегнати коне( чудесен начин за обиколка на стария град), фонтани издигащи се сякаш до небето и катедралата Свети Стефан, застинала, величествена, един от символите на Виена.

Последва една спокойна разходка през градския парк на път за неизвестната за мен къща на Хундатвасер. По-скоро очаквах да видя нещо, не толкова интересно и интригуващо, но реших да отделя време, а и това беше възможност да вървя по улици, по които иначе не бих. В края на една от тях видях цветни петна. Колкото повече приближавах, толкова по-интересно ми ставаше. И накрая я видях – къщата на Хундервасер.

Оглеждах я отгоре до долу и постоянно си мислех, в какво ли весело настроение е бил художникът, докато е боядисвал творението си. Весела бях и аз при вида на сините, жълти, оранжеви, червени, кафяви петна покрили къщата. Може би ще се зачудите защо изброих почти всички цветове с изключение на зеления. Нали именно това е еко цветът? Зелено също имаше, но не под формата на боя, а истинско – свежо, тъмно и светло, преливащо се. На покрива бяха засадени дървета, разлистили се под слънчевите лъчи. Наподобяваха зелен чадър, създаден да предпазва къщата. Но зеленият цвят не беше само там. А и по терасите на къщата където бяха засадени дръвчета, чиито клони и листа разпилени небрежно,  покриваха част от къщата и създаваха истинска илюзия за зелени петна. Отделих време  оставяйки очите ми да потънат в цветовете, майсторството и хубавата идея на художника. Озовавайки се от другата й страна, се прехласнах още повече. Отново цветни петна, малки балкончета с причудливи форми, части от изрисувана шахматна дъска. Имаше и нещо като тунел, през който като преминах се озовах в най-вътрешната цветна част. Държаха го колони, естествено и те в различни цветове. Истински танц на цветовете, пресъздаден така, че да радва и вдъхновява.

Завладяна от цветната магия на това място се почувствах отново като дете, което открива нещо ново, различно и интересно.

Последва кратка и спокойна разходка в градския парк на Виена. Беше ранна пролет и във въздуха се носеше наситен нежен аромат на цъфнали зюмбюли. Не бях виждала толкова много на едно място и спокойно мога да кажа, че градският парк се беше превърнал в царството на зюмбюлите.

Заредена се понесох към следващата забележителност на града – Виенската опера. Внушителните размери на сградата отвън, само подсказват, какво може да очаква посетителят влизайки вътре. Ако имахме повече време щяхме да разгледаме операта отвътре, но за съжаление времето летеше, беше вече късен следобед и гладът и умората от пътуването ни напомниха за себе си.

Съвсем близо до хостела ни имаше заведение, за което бяхме чели много добри отзиви в Интернет. Предложението на заведението беше супа и виенски шницел. Звучеше ми добре, все пак това е специалитетът на града. По стените имаше залепени листи с надписи и рисунки, показващи благодарността на посетителите за вкусното и разнообразно меню на различни езици – немски, английски, френски, руски, полски, китайски, испански, португалски, норвежки, холандски, наистина бяха безброй. Те бяха още едно доказателство за добрия избор, който бяхме направили. Но същинското и най-голямо доказателство беше ароматната, топла супа и вкусно приготвения виенски шницел. Вечерта в нашия Happy hostel спах като омагьосана от красотата на града, която бях открила и от копнежа по всичко ново, което щях да видя в следващите дни.

Към Виена през очите ми – ден втори

Градината Монте

През 18 век английският консул Чарлс Мурай купува собственост  на юг от църквата на Монте и създава имение, получило името “Имение на удоволствието” (Quinta do Prozer).

През 1897 Алфредо Родригез купува тази собственост и вдъхновен от палатите, които е виждал по река Рин построява красива къща, която по-късно превръща в хотел наречен Monte Palace Hotel.

Гледката, която се разкрива към заливът на Фунчал и зеленеещи брегове прави хотела често посещаван от важни португалци и чужденци. През 1943 Алфредо Родригез умира и семейството му не продължава започнатото от него. Хотелът затваря врати преди да бъде закупен от финансова институция.

През 1987 тази институция го предава на предприемача Жозе Берадо, който прави дарение на фондация Берадо, създадена от него. Тогава се ражда тропическата градина Монте, която след реконструкция и подобрения, дава възможност на посетителя да се разхожда и оцени природата и чистия й въздух. На нивото на северния вход е построен музей Монте, място за изложба на три етажа.

Тропическата градина Монте се простира на 70 000м2 площ и притежава богата колекция от екзотични растения от четирите краища на света: южноафрикански палми, с колекция от 700 единици представящи повече от 60 различни вида; протеи от Северна Африка, белгийски азалии, цъфтящи от ноември до април, хималайски орхидеи цъфтящи от ноември до май, южноафрикански клавии, с цъфтеж през април, южноафрикански хортензии с цъфтеж юли-декември, австралийски акации, маслинови дървета от Португалия. Това са само някой примери от хилядите видове, които се срещат в градината.

Тропическата градина Монте помага на Фунчал да спечели златен медал от  европейското състезание Entente Florale 2000 организирано от европейската асоциация за цветя и градинарство.

Работно време: всеки ден без 25 декември.

Посещения на градината от 9:30-18ч;

Посещения на музея 10-16:30ч.

Безплатен вход за деца до 15 години.

Транспорт: лифт, такси или автобусите 20,21,22,48.

Препоръчителни са удобни обувки.

Из забележителностите на Лондон

Всеки си има свои мечтани градове-дестинации, предизвикали любопитство, фантазия и неописуемо желание, станали му любими още преди да ги посети. Такъв град за мен е Париж, бил е винаги и такъв ще си остане. Надявам се към списъка да добавя и други места от света, успели да докоснат сърцето ми и предоставили ми възможност да стана, макар и за малко, част от тях.

И ето, че дойде време да организираме следващата ни за годината екскурзия. Да изберем дестинация не бе лесно, толкова градове ни се въртяха, постоянно се сещахме за нови и нови места. Оказахме се с няколко дни определени за екскурзия и безброй желания. Накрая избрахме. Усещането бе, като че ли правим компромис с всичките ни останали идеи. Определено нямаше да останем разочаровани. Но щяхме ли да почувстваме свой градът, да бъдем повече от туристи? Това беше желанието ни, когато тръгваме на път. Отговорът предстоеше и Лондон щеше да ни го даде.

Имаме опит вече със самостоятелно организиране на екскурзии, така че знаехме накъде ще е първата ни крачка, а именно към книжарница, за да изберем пътеводител на града. Последва търсене на допълнителна информация от Интернет и енциклопедии. Към летището се отправихме с куп карти, резервации и списък със забележителности. Преливахме от ентусиазъм и желанието Лондон да ни завладее.

Бяхме запазили билети за автобусен превоз от летището до града, така че след като кацнахме по най-бързия и евтин начин успяхме да стигнем до централната част, където се намираше хотела ни. Оставихме багажа в стаята и с карта и пътеводител тръгнахме в събиране на впечатления от Лондон.

Първия ден започнахме с разходка в централната част на града, така наречената първа зона, където са голяма част от забележителностите. Озовахме се пред Бъкингамския дворец. За щастие нямаше много хора, така че успяхме спокойно да го разгледаме отвън и разбира се дадохме старт и на снимките. Тогава пропуснахме смяната на караула, но в един от следващите дни имахме възможност да гледаме част от нея. Срещу двореца е паркът свети Джеймс, в който се разходихме, привлечени от красотата на обагрените от есента дървета. Времето очевидно беше с нас, Лондон ни посрещна топъл и ясен за началото на ноември, предразполагаше хората към разходка и сякаш всички си бяха уговорили среща в парка. По едно време забързано насочих фотоапарата към една катеричка докато не е избягала, но с изненада видях, че тя изобщо не бърза да се скрие, а напротив любопитните погледи на хората не са й чужди и с удоволствие им позволява да я хранят и милват. Още повече се учудих, когато вървейки видях още много катерички.

В Хайд Парк, един друг известен парк, който посетихме, една катеричка подуши и подаде лапа на моя навигатор и дори ни следваше в нашата разходка известно време. След парка Свети Джеймс продължихме по широките улици към административните сгради на града. Минахме и покрай Дауйнг Стрийт, която макар и затворена и охранявана привлича множество чуждестранни посетители. Недалеч сякаш ни очакваше един караул на пост, с когото минаващите не пропускаха да си направят снимка. Колко ли му е досадно всеки, който мине да се снима с него, а той застанал на пост и изпълняващ работата си, да сдържа емоциите си. И същевременно той е един обикновен човек, чиято снимка присъства в милиони албуми на милиони хора от различни крайща на света.

Продължихме към Уестминстърското абатство, което надявам се при следващо посещение да мога да разгледам отвътре. Абатството, пазещо спомени за отминали тържествени събития и съхраняващо историята на английския двор впечатлява с внушителния си вид. Там именно смятам, че може да бъде усетен полъхът на миналото.

Последва сградата на Парламента и Биг Бен, пред който като се изправих ми спря дъха. Изпитах огромно възхищение към човека, Големия Бен построил известния часовник. Това според мен наистина е един от символите на Лондон, който всеки посетител на града трябва да види. Оттогава нещо все ме теглеше към него и се радвам, че имах възможност да го видя още няколко пъти с нестихваща радост и вълнение.

Съвсем наблизо е и Окото, красиво осветено вечер виенско колело, което дава възможност за наблюдение на Лондон от високо. Разходката продължи към площад Трафалгар, предизвикал у мен множество положителни емоции, чиято атмосфера остана в съзнанието ми и все още извиква спомени. Площадът винаги е пълен с млади хора лондончани и чужденци, които напомнят за себе си с непрестанни усмивки при снимки. Оживеното място още в първия миг ми стана любимо, което личи и от големия брой направени усмихнати снимки.

Денят в Лондон завърши със Сохо – атракцията на неоновите реклами и Китайския квартал, където имахме възможност да се слеем с множеството и изгубим в малките улички. За мен да си дадеш време да не следваш картата, а просто да вървиш, да разглеждаш витрини, улични заведения и да се любуваш на сградите и всичко, което видиш по пътя е ценно преживяване, което помага да почувстваш града по-близо до себе си и да го опознаеш от друг ъгъл. А и усещането, че не знаеш къде си и накъде отиваш е примамливо.

На втория ден от екскурзията ни отделихме време на лондонските музеи. Започнахме с Природоисторическия, където се срещнахме със скелети на динозаври и подвижни макети, изглеждащи като истински динозаври. Интересно място за възрастни, още повече за деца. И ако музеите не предизвикват особен интерес у децата, то този прави изключение, създаден е сякаш специално за тях. Отделихме внимание и на музея на Виктория и Албърт, който е в непосредствена близост до Природоисторическия. Ако трябва с едно изречение да се опише в музея има всичко – ценности, картини, дрехи, предмети от различни народи, от прастари епохи до съвремието. Моят верен спътник във всичките ми пътувания предложи да се разходим малко и да разгледаме Хародс. С удоволствие се запътихме към магазина, който бих казала също е част от забележителностите на Лондон. Това е огромен, няколкоетажен магазин, с големи салони за дрехи, бижута, чанти, гримове и козметика, парфюмерия, сладки и солени специалитети, кафенета и сладкарници – истински рай за жени, които обичат да пазаруват. Естествено нямаше как да не си избера парфюм, с който се надявам да бъда изненадана някой ден. Имаше и зала с коледни играчки, където всеки още щом я види влиза с усмивка, а на излизане не му се тръгва. Там човек може да се загуби във вълшебния свят на Коледа сред пъстри играчки, украса, светлинки, сладкиши, пеещи кутики, малки къщички и всичко това опаковано във весели песни, напомнящи за наближаващия светъл празник.

Продължихме с разходка в известния Хайд парк. И ако Сейнт Джеймс парк е по-малък и предразполага повече към разходка с деца, то Хайд Парк със своите поляни е повече място за игра на футбол, волейбол и разхождане на домашни любимци.

Следващата забележителност в списъка ни беше Британският музей. Може би най-известният в Лондон, той е събрал колекции от цял свят. Видяхме египетски мумии и саркофази, гръцки и римски антики, украшения, порцелан, мозайки. Едно от предимствата на музеите в космополитните градове като Лондон, е че съхраняват експонати от цял свят и всеки посетител в една екскурзия може да се запознае с част от културата и изкуството на различни народи. Времето много беше напреднало, така че останалата част от залите, които не видяхме оставихме за следващото ни посещение.

Третият ден бяхме определили за посещение на двореца Уиндзор. Доста се двоумя спътникът ми, но накрая успях да го убедя да отидем, въпреки че имаше още много неща да видим в Лондон. И толкова се радвам, че отидохме, особено след като забелязах удивлението в погледа на Ники. Останахме впечатлени от кралския дворец-от кралската спалня, кралската зала за аудиенции, балната зала, готическата катедрала Свети Георги. Пленителна е къщичката за кукли на кралица Мери. Толкова съвършена, като истински дворец – има всичко в размери 1/12. Впечатляваща е изработката на всички онези предмети необходими за обзавеждането на всяка една стая. Една ценна приятелка ми препоръча с две ръце замъка, и аз го препоръчвам горещо. Замъкът е много красив и заслужава внимание при посещение на Лондон.

След двореца Уиндзор ни остана време да посетим известния квартал Нотинг Хил и пазара на Портобело Роуд. Разнообразните сергии предлагащи плодове, зеленчуци, сладкиши, антики, сувенири бяха привлекли безкрайно множество от хора. Разбира се издирихме и щракнахме книжарничката станала прототип на известния филм Нотинг Хил. Денят ни завърши с хапване в китайския квартал и вечерна разходка до Темза, от където се открива прекрасна гледка от осветени забележителности като Окото, Биг Бен, Парламента и Лондонското сити.

Преживяванията ни през последния четвърти ден от нашата екскурзия разделихме на две части – разходка до Тауър бридж, Сейнт Пол и Лондонската кула и посещение на Британската галерия.

Времето беше слънчево и ясно, така че предразполагаше за разходка до забележителностите, които бяхме решили да видим този ден. Минахме отново покрай Биг Бен, Парламента, Окото, включихме и нови забележителности като Шекспир Тиатър, Тейт Британ и продължихме по едната страна на реката. От отсрещната страна се откри гледка към лондонското сити със своите високи, модерни сгради с нестандартни форми. Най – накрая стигнахме и до известния и станал символ на града Тауър Бридж. Мостът е фон на толкова много романтични филмови сцени, украсява книги и енциклопедии за най-красивите градове в света, че не можех да повярвам, колко близо до него бях. Моментът на истинско възхищение бе последван от безброй усмивки, останали запечатани на лента. След като му се полюбувахме, минахме по него, за да се озовем на отсрещната страна на реката, където е Лондонската кула. Този път я разгледахме само отвън, а някой следващ път защо не и да влезем вътре. Следващата точка от нашето пътуване бе отередена за катедралата Свети Пол. Тя е една от най-запомнящите се катедрали, в които съм била, с огромни куполи и толкова величествена, че човек трябва да застане пред нея, за да усети заряда й.

Имахме възможност да станем свидетели на част от неделната литургия и там за първи път чухме нежната и докосваща сърцето мелодия от орган. Това е един от моментите, които дълго ще помня. Времето доста беше напреднало и в ранния следобед се отправихме вече с метро към Британската галерия. Залите там пълни с картини от известни художници от различни епохи и стилове надминаха неколкократно очакванията ми. Там видях световноизвестни картини на Сезан, Ван Гог, Реноар, Мане. Това са наистина велики художници, които успяват да накарат наблюдателя да се пренесе за миг в нарисувания пред него свят, да стане част от него и да се почувства зареден и изпълнен. Велико е!

С Британската галерия трябваше да се сбогуваме с Лондон. Искам да се върна, надявам се някой ден да го направя, там оставих част от себе си, но и си тръгнах с мъничко от лондонския дух.

Теодора Тасева
декември 2010г.

Мадейра – островът на орхидеите

Мадейра ни изкуши още от първата видяна снимка в интернет. А когато прочетохме за субтропичния климат, за вечната зеленина, къпеща острова и уханието на цветя останахме завладяни. Бяхме сигурни, че следващото ни пътуване ще бъде до острова на орхидеите. Усещането, което оставя островната екскурзия, е различно от това в големите градове. Свързано е с романтика, екзотика, слънчеви лъчи, море, дълги крайбрежни разходки. Точно до тези усещания искахме да се докоснем в началото на ноември. И така нашите пет дни в райското кътче започнаха.Още от аерогарата долових във въздуха аромата на цветя. Исках всяка част от мен да го усети, така че не можех да спра да вдишвам дълбоко. Бяхме кацнали вечерта и по пътя с малкото бусче се насладихме на нощните светлини на най-големия град и столица Фунчал. Той ни посрещна спокоен, с чисти калдаръмени улички, палмови дървета и океански шум. Вместо резервираната от нас по интернет стая получихме уютен апартамент в хотела. Спахме непробудно, вероятно не само, защото бяхме изморени от дългия път, но и заради тишината и спокойствието навън.На сутринта след закуска бяхме готови за първата ни дневна среща с островния град. Градът е разположен стъпаловидно, с накацали бели дву- и триетажни къщички повечето, от които с палмови градинки. На пристанището беше акустирал голям круизен кораб. Бяхме чели, че туристическите лайнери не пропускат по маршрута си Мадейра, е и ние не го пропуснахме в списъка ни.През този първи ден от нашата екскурзия решихме да посетим най-красивата тропическа градина на острова, в което щяхме да се убедим сами по-късно. Пътят до нея пеш е около 3 часа нагоре по извити пътища с остри завои. Друг начин за достъп е с лифт станал вече атракция, тъй като предлага фантастична гледка към града и океана. Заискачвахме се бавно с кабинковия лифт. Постепенно къщичките долу ставаха все по-малки, а океанът с играещите си в него слънчеви лъчи се разгърна пред нас. Небето и водата се бяха слели в приказно синьо, от което не можех да откъсна очи. Неусетно стигнахме горе, на върха на Фунчал.

В началото на градината има триетажен музей с боядисани в различни цветове стени. На първия етаж минерална колекция и скъпоценни камъни посрещат туристите. Гледах без дъх искрящите творби на времето дошли от Бразилия, Замбия, Португалия, Южна Африка, Перу, Северна Америка, Аржентина. Другите два етажа събират колекция от скулптури на съвременни автори от Зимбабве. Интересни са фигурките, изобразяващи човешки лица и животни, както и виждането на авторите за тях.

Преминали входа на градината Монте се озовахме сякаш на съвсем друго място.

Отвсякъде ни посрещна зеленина, екзотични дървета, шум на вода, свежест във въздуха. Разхождайки се по тесни пътечки виждах непознати дървета, екзотични храсти и невиждани дотогава цветя.

Сякаш всичко беше непокътнато, така както е сътворено, разпръскващо красота и живот. Гледах и снимах! В цялата градина бяха пръснати арки и ниши. Имаше и колекция пана с испано – мавритански образци от 15 и 16 век, както и съвременни. Всички те представяха религиозни, социални и културни събития от историята на Португалия.

Едно след друго пред погледа ми изникваха красиви водопади и изворчета, чиито воден шум се сливаха в успокояваща мелодия.

Натъкнахме се на две ориенталски градини – японска и китайска с типични за тях символни елементи – мраморен дракон, заобиколен от деца, който символизира плодородието, пагода, статуи на Буда, каменни блокове с декоративни елементи. Мостчета, пресичащи рекички, беседка и шатра в японски стил бяха станали част от природата.

В няколко езерца, снабдени с филтър и система за прочистване бяха завъдени японски рибки и всичко това заобиколено от позната и непозната растителност.

Тръгвайки по друга пътечка се натъкнах на отлично подредени японски глинени войници в човешки ръст. Някъде далеч в зеленината се чу вик на паун. В градината се срещат папагали, синигери, диви лебеди от Исландия, пауни, бойни петли от Индонезия.

С изненада видях и няколко отлично запазени малки красиви дървени къщички със сламени покриви и червени врати. Те са типични за Сантана, друг град на острова, но ето че ги намерихме и тук.

Неочаквано заваля, не бях виждала толкова ситни капчици дъжд и, както ненадейно започна така и спря, за миг. Приказни гледки се откриват към сгушения долу град и безкрайно синия океан. Усещах, че сякаш съм в някоя приказка, не, в малка джунгла и сякаш всеки миг пред мен ще се появи непозната животинка или растителност, която никога не съм виждала, както и ставаше. Бях буквално извадена от реалността.

В градината прекарахме почти цял ден. Накрая се чувствах отпусната и приятно изморена от толкова невиждани дотогава гледки. Надвечер поехме надолу отново с лифта, където градът ни очакваше.

Последва дълга разходка по крайбрежната алея и в стария град по тесни кълдаръмени улички. Там е пълно е с малки ресторантчета, чиято музика и изнесени менюта с традиционни ястия, привличат туристите. Нямах търпение да опитам от кухнята на острова, така че не след дълго вече разлиствах меню в едно от ресторантчетата. Изборът ми се спря на специалитет с местната риба еспада, пържен банан и гарнитура. Моят спътник си поръча друг местен специалитет еспетада, дълъг шиш с парчета говеждо месо, който се сервира провесен на голяма кука. Ето че успях да вкуся два местни специалитета, бяха много вкусни и останах доволна от храната на острова. Вечерята завърши със сладкиш, типичен за Мадейра и известното вино от острова, подарък от заведението. Първият ден от нашето островно приключение мина като миг, пълен с красота, удивление, изненади и наслада.

Следващият ден решихме да посветим на ботаническата градина и градината на орхидеите. Ботаническата градина ни беше препоръчана още с пристигането ни в хотела от собственика, който ни посрещна. Снимки от градината имаше в много книги и брошури за острова, така че не се колебахме дълго и я включихме в списъка ни. До нея стигнахме с малко бусче на градския транспорт. Пътят до там е около 10 минути, който прекарахме в изкачване на стръмните и тесни улички нагоре. Зад нас оставаше градът и обърнехме ли се се разкриваше онази очарователна и вече позната ни гледка към океана.

Още с влизането си ни посрещна непознатия свят на кактусите. Множество на брой различни видове, сред които човек може да се изгуби. Бяха красиви и различни, с разнообразни форми. Ето как сухото време и липсата на сянка са се отразили на тези растения във всички нюанси на зеленото. Вървейки по тясна пътечка открих няколко цъфнали орхидеи, с чието разнообразие щях да се запозная няколко часа по-късно. В подножието на градината имаше пъстра мозайка от цветни храсти във формата на различни фигури, а след тях се разкриваше нова гледка към океана.

Тук видях дървета с непознати цветове, величествени палми и най-разпространеното цвете в Мадейра райска птица. Но какво е градина без птици? Те не бяха забравени, имаше къщички за синигери, гълъби и различни видове папагали. В началото на този птичи раздел ни посрещнаха два говорещи пъстри папагала. Бяха много мили сгушени един до друг. Изненадах се, когато видях толкова много от този вид птици в различни пъстри окраски. Имаше още пауни и големи сухоземни костенурки.

Разходката ни продължи с посещение на градината на орхидеите. Тя се намира в близост до ботаническата на около 15 минути пеша надолу по извит път. Добре, че трябваше да вървим надолу, понеже стръмният път нагоре не е особено приятен макар и за 15 минутна разходка.

Градината на орхидеите е в двуетажна къща, за да се осигурят подходящи условия за цветята и възможност през цялата година да има цъфнали различни видове. Влизайки вътре се озовах в приказна цветна картина. Около мен имаше тропическа зеленина, а орхидеите растяха навсякъде –в обособени градини, в малки саксии или увити по стеблата на по-големи дървета. Градината е с малки размери, но е истински красива. Имаше безкрайна палитра от цъфнали видове.

Спирах се с удивление до всяка една. Не можех да се начудя на интересните им форми и цветове. Повечето ухаеха сладко и караха наблюдателят да се усмихва. Имаше орхидеи в различни нюанси на бяло, жълто, виолетово, розово, оранжево, червено, кафяво, лилаво, светло зелено, пъстро, остана ли някои неизброен цвят? Формите на цветовете им също бяха забележителни – малки и големи, закръглени или във форма на камбанки, като пантофки, продълговати. Всяка една беше от красива по-красива. Тъкмо си мислех, че съм видяла вече най-красивата, когато пред погледа ми изникваше друга и накрая реших, че са несравними и оставих красотата около мен да ме завладее. Два часа отлетяха като миг. Не ми се тръгваше, можех да остана там цял ден. Но Мадейра ни зовеше имаше още места, които чакаха да бъдат открити от нас.

Вечерта решихме да отделим време за известната със своите хотели част наречена Лидо. Пътят ни минаваше през красиво палмово паркче, подходящо място за отмора или вечерна разходка. В центъра имаше голямо езеро с фонтан, много лебеди и патици. Вечер мястото е осветено от приглушена светлина на фенери, а фонтана пръска вода в различни цветове. За разлика от централната част на Фунчал и стария град, в Лидо хотелите са луксозни и високи, заведенията по-лъскави, а музиката по-силна – много подходящо място за млади, авантюристични групи. Прилича на малко градче в града. След като видяхме и тази различна част от острова не ни оставаше друго освен да се приберем в хотела, за да заредим сили за новия островен ден.

На третия ден решихме да отделим внимание на пазара за плодове, зеленчуци и риба. Той е заслужил вниманието не само на местни жители, но се е превърнал и в туристическа атракция. Първата част от открития пазар посреща посетителите със сергии за цветя.

Там се предлага цялото цветно разннобразие от острова. Продавачи са възрастни жени и мъже, облечени в традициони за Мадейра носии – бели ризи с червени елечета, поли на цветни райета, гумени ботуши и традиционни шапки, а за мъжете ризи с кафяви елеци и панталон. Има и магазинчета за ръчно изплетени кошници, пана, панери. Заслужава си да се види и фотографира това струпване на цветно разнообразие на едно място.

Следва голяма двуетажна част за плодове и зеленчуци. Зеленчуците ми бяха познати, за разлика от плодовете – много и от различни места. Тъй като голяма част от туристите ги виждаха за първи път, продавачите постоянно разрязваха и раздаваха от плодовете, за да привличат посетители. Помислих си, че това е идеалното място да опитам различни тропически плодове и в резултат вкусовете на около десет вида вече са ми напълно познати.

Маракуите веднага ми станаха любими. В Мадейра растат пет-шест вида от този плод на страстта, всеки един, от които има малко общо по форма и вкус на банан, лимон, портокал, домат. Обвивката на плодовете е твърда, разрязва се през средата и се изяжда само месестата част. Купихме си от всички, които опитахме, наистина си заслужава. Разбира се там има и от познатите ни папая, ананас, манго. И в тази част, която така ми хареса и обиколих три пъти последва снимане на плодовото разнообразие.

Отстрани на първия етаж са щандовете за океанска риба. Там видях рибата, която бях хапнала предния ден – еспада, на външен вид е голяма и много зъбата, но за сметка на това може би има най-вкусното бяло месо, което съм яла. Имаше калмари, октопод, миди, змийорка и някои непознати за мен видове, но определено еспадата заслужава първо място в списъка ми с морски деликатеси. След като разгледахме пазара няколко пъти, се върнахме обратно в хотела, за да се насладим на плодовете, които бяхме купили.

В предпоследния ни ден на острова решихме да се разходим с катамаран в търсене на делфини, костенурки и китове. Един стар рибар ни разказа за вълнуващата тричасова разходка с катамаран, за предстоящата среща с втората по височина крайбрежна скала в света, за малкото китно рибарско селце, красиво за наблюдение от океана и за гледката, която се открива към острова, не пропусна да допълни, приятния припек на катамарана и да спомене попътния вятър, който имахме на наша страна. Разказът му беше достатъчен да ни убеди, че приключението си заслужава. Най-силния аргумент беше възможността да видим свободно плуващи делфини, играещи на воля в океана.

И така пътуването в океана започна. Беше приятно топло, слънцето играеше с вълните, а пред нас все повече се откриваше океанския хоризонт. Първо видяхме малкото селце, за което рибарят говореше, с накачулени двуетажни бели къщички, очакващо вниманието ни. Пред нас се издигна и червенокафявата скала Кабо Жирао, заслужила с височината си второто място в света. Наслаждавахме се на красивите гледки открили се около нас, всички снимахме, за да запечатаме в спомен, това което изживявахме. Гледахме с надежда водата, с желание да видим делфините, символ на свобода. Бяхме преполовили времето за разходка и знаехме, че скоро катамаранът ще обърне обратно към брега. Така и стана, насочихме се обратно към Фунчал. Всички седнаха и със съжаление гледаха към брега. Аз също не можех да повярвам, че не успяхме да ги видим, знаех че никoй не може да предвиди дали ще ги срещнем, просто маршрута ни беше покрай място, където минават стада. И тогава един от туристите се изправи и посочи към водата.

Погледите на всички се насочиха натам и тогава го видях, беше делфин. След секунда видях още един и още. Не можех да повярвам на очите си. Бяха толкова красиви, безгрижни, блестяха, подавайки се от водата. Плуваха ту от едната, ту от другата страна на катамарана, ту под него. И ние ги следвахме, притичвайки между страните на лодката. Всички се усмихваха, радваха се, викаха в захлас и посочваха посоката, по която скачаха делфините. Не можех да спра да гледам и да се радвам на играта им, която се случваше пред мен. Четири делфина плуваха заедно, на два от тях сенките се виждаха, а другите бяха почти на повърхността. Отстрани друг почти безшумно скочи, сребристото му тяло блесна под слънчевите лъчи, сякаш плуваше във въздуха и също толкова грациозно се гмурна обратно в своя свят. Не преставаха сякаш да се гонят, да скачат, въртяха се около нас и ни оставиха без страх да им се радваме. Може би усещанията се предаваха по водата, достигаха до нас и до тях и накрая се съединяваха в едно. Беше удивително и неописуемо.

Делфините сбъднаха една от мечтите ми, винаги още от дете съм искала да ги видя, свободни в морското си обитание, да стана свидетел на гмурканията и подскоците им. За мен те са едни от може би най-добрите и най-умни бозайници, най-щастливи от свободата си и най-истински верните. Радостта, която доставиха беше изписана на лицата на всички в лодката. Постепенно делфините поеха обратно по пътя си навътре в океана, а ние се отправихме към брега. На връщане вятърът беше срещу нас и, за да не ни пръска две момчета опънаха найлон пред нас. Седнахме отпуснати в катамарана, приятно уморени от щастливите мигове, които всеки бе изпитал. На връщане пред очите ми бяха делфините. Винаги ще помня този ден, в който се изпълни мечтата ми да ги видя свободни. Така завърши полудневната разходка в океана, а приключението си заслужаваше всяка една секунда прекарана на лодката.

Островът е прочут с известното вино, което произвежда, така че в късния следобяд решихме да посетим най-старата в града винарска изба, създадена през 1840г. Тя се помещава в стара реставрирана къща, построена още през 17 век. Още с влизането в двора се усеща ухание. Виното от Мадейра е сладко, пие се с десерт или с предястия като сирене или суши.

Екскурзовод ни разказа за винопроизводството от миналото и днес. Посетихме няколко зали. В първата се съхраняват бъчви с отлежало вино от различни години. Носи се ухание на билки и сладост, ароматът е неповторим. В залата е топло, защото виното е най-добре да отлежава на стайна температура. В следващата зала са бъчвите с младо вино. Там мирисът е не толкова наситено сладък, както в предната. Влязохме и в зала, съхраняваща уреди от миналото с помощта, на които се е обработвало гроздето. Има и отделна зала, в която се пазят най-ценните бутилки. Най-старото вино е от началото на миналия век. Последната зала е място за дегустации – ние опитахме два вида от най-известното вино в Мадейра.

Кратка разходка ни отведе в следващото малко заведение на брега на океана. Имаше две и с нашата три заети маси. Учудих се защо е толкова празно, сервитьорите отвън си приказваха без да привличат клиенти. Не ми се искаше да влизаме в полупразно заведение, останалите бяха пълни. Но моят спътник беше чел в интернет, че това заведение се посещава повече от местни, а ястията са вкусни и типични за острова, така че избрахме една от многото свободни маси и поръчахме. Аз реших, че искам от същата риба еспада, понеже ми беше станала любима. На менюто пишеше, че е приготвена по мадейренски, така че бях още по-доволна. Пътешественикът с мен поръча доматена супа и яхния с три вида риба (калдераида). След като опитахме ястията разбрахме, че похвалите в интернет за заведението не са преувеличени. Сервираха ни и вино, подарък от заведението. Ако отново някой ден посетя Фунчал бих хапнала там.

На следващата сутрин имах малко време да се потопя в града за последно. Обиколих станалите ми любими места, пристанището, крайбрежната алея, градския парк, пълен с фонтанчета и палмови дървета. Исках да запомня всеки един миг. Казах довиждане на Мадейра с надеждата, че ме очакват още красиви приключения, като тези подарени ми от острова на вечната пролет.

Теодора Тасева
Януари 2011г.