Виена през очите ми – ден трети

Ето го и ден трети. Започнахме с посещение на Белведере.

Озовала се пред него пред мен се разкри, не само  белият дворец от сънищата ми, но и прекрасната му градина, та нали в превод Белведере означава точно красива гледка. Слънцето осветяваше  двореца и лъчите го правеха още по-бял, а зеленината придаваше хармония и аристократизъм. Отдадох приоритет на  Горен Белведере заради най-голямата колекция на Густав Климт. Неговите картини винаги са ми изглеждали много истински,  като живи. Те  се помещават в две големи зали. Естествено там и хората бяха най-много. Дълго време, не знам колко точно, стоях пред „Целувката”, толкова беше красива и нежна тази картина, че не можех да откъсна очи от нея. Жена приведена, със затворени очи, крехка, отпуснала се в прегръдката на мъжа, изцяло оставила се в неговите ръце, а той силен, спокоен, приел достойно и отговорно ролята си на по-силен, на покровител и защитник,  целите в златно жълто. До „Целувката” беше друга известна картина ‘Портрет на Фритза Рийдър’. Впечатлиха ме очите й, сиви, замислени, тъжни, сякаш не бяха нарисувани, а истински, живи, тревожни. Последва „Градината на слънчогледите”, с цветя, към които имах усещането, че протегна ли ръце ще докосна, топли от слънчевите лъчи, ароматни и пъстри. Картините на известния Климт заслужават да бъдат видяни от посетителите на Виена. Много нежни и  въздействащи те пренасят в света на художника, вдъхновен от женската красота, пълен с любов и мъдрост.

 

Бяхме чели  положителни мнения за сладкарница Oberlaa и решихме да отпразнуваме ранния следобед с парче торта и виенско кафе в така препоръчваното заведение.

След това десертно отклонение се запътихме към Пратера, който нямаше как да пропуснем в списъка си. За търсачите на силни усещания и за децата това е най-забавното и точно място. За мен беше по-интересно да наблюдавам отстрани, да слушам радостните и изплашени възгласи от различните атракции, да попивам атмосферата, събрала  хора от различни възрасти, но с еднакви потребности от забавления на едно място и да се опитам да съхраня емоцията от преживяното за по-дълго.

Преди вечеря решихме да видим осветената сграда на Виенската опера. Отвън на голям екран излъчваха операта, която се играеше. По всяка вероятност част от насъбралото се множество следващия път би избрало удобната седалка и изискана обстановка вътре. Ето как се привличат нови посетители, нерешени от първия път да закупят билети. Послушах малко и бих казала, че в бъдеще, ако ми се отдаде възможност бих посетила едно представление.

Този път вечеряхме в друго заведение в околностите на центъра, след което потеглихме към хотела.

На следващата сутрин имахме само половин ден. По време на закуска в добре познатото ни вече заведение близо до хостела се сетих, че все още не сме оставили нашето пожелание на изпълнената стена с  послания от посетители.

Благодарим ви за топлото отношение, чудесната атмосфера и вкусните ястия, които предлагате. Накарахте ни да се потопим в атмосферата на града и в същото време да се чувстваме и като у дома си.

Теодора и Николай

20.04.2011г.

България

Преди да тръгнем не пропуснахме да хапнем по още едно парче торта в „нашата” Oberlaa.

Ето я Виена през очите ми. Един град, който заслужава да бъде посетен и оценен подобаващо.

Advertisements

Виена през очите ми – ден втори

Плановете за втория ден включваха на първо място посещение на двореца Шонбрун. Слънцето току-що го бе облял в светлина и жълтият му цвят изпъкваше още повече. Ето защо той остава в мислите ми  като Жълтият дворец.

Винаги съм искала да посетя голям град за Великден, когато вярата сякаш се пробужда, зеленият цвят и пролетните цветя са навсякъде, шоколадови яйца, зайци и пиленца карат хората да се усмихнат и ги връщат в детството, домовете са пълни с боядисани  яйца, символ на плодородие, а в сърцето си всеки запазва пламъка на запалената свещ. Ето, че ми се отдаде възможност да бъда във Виена в точното време, имаше  великденски базар.

Беше ли време да се измъкваме от прегръдката на великденските изкушения? Да, защото щеше да последва гмуркане в историята на Австрия, предстоеше ни да се потопим в атмосферата на двореца Шонбрун.

Билетът, който купихме ни даваше право да разгледаме четиридесет пищно подредени кралски стаи, да се разходим в кралската частна градина, да се загубим в лабиринта, да се качим на Глориет и да  бъдем посветени в уникалната рецепта на виенския щрудел. Аудиогайдът ми разкри  може би най-интересната и вълнуваща част от австрийската история, отново на фона на музика от онова време. Влизах от зала в зала, гледах като хипнотизирана заобикалящият ме стар, но и нов за мен свят и излизах от всяка една обогатена и със самочувствието, че вече знам малко повече от преди. Не мога да опиша на бял лист чувствата, които изпитах тогава, защото всичките ми сетива участваха, а това е нещо, което всеки заслужава да почувства за себе си, по свой  начин, неповторим, уникален. Много бързо, сякаш за миг четиридесетте стаи се стопиха и останаха зад гърба ми. Нямаше връщане, само стъпки  напред към градините на двореца. Беше ред на частната градина на принца и точно към нея се запътихме.

Тя е малка, но добре подредена и особено романтична. Ние я видяхме през пролетта, разлистена и зелена, но убедена съм тя би изглеждала великолепно през всички сезони.

Беше вече време да посетим щрудел шоу и се запътихме към пекарната на Шонбрун. Майсторът сладкар с подчертана сръчност и бързина от малка топка тесто разточи голям лист, може би с диаметър поне 70см, тънък като оризова хартия. Няколко пъти го завърташе и премяташе в ръцете си с гордост показвайки, че няма да се скъса.

Следващата група щеше да опита от щрудела приготвен пред очите ни, а на нас раздадоха от току-що изпечения сладкиш направен пред предишните посетители. Наистина беше много вкусен. Ухаещ, топящ се, преливащ от вкусове  и отпускащ. Накрая ни раздадоха и „тайната” рецепта за виенски щрудел. Аз пък я предоставям на вас. И ако някой го направи, да не забрави да ме почерпи.

Последва разходка или по-точно криеница в дворцовия лабиринт.

Не бях попадала на такова място, губех се и се намирах, налучквах пътя към центъра, откъдето можех качила се на платформа да го погледна  отвисоко и да се опитам да запомня правилния път към изхода. Но отново намерила се долу, се обърквах от всички възможни пътеки. И така като дете се лутах, често поела път без изход, докато накрая успях да се „измъкна”.

След безкрайно продължилата игра с лабиринта, в която все пак победих, се запътихме към Глориет, предлагащ гледка от високо.

Изкачването към върха продължаваше, а аз от време на време се обръщах назад към двореца, за да предвкуся очакващата ме гледка горе.

Постепенно Шонбрун ставаше все по-малък, а аз все по-задъхана. Колкото по-нагоре се изкачвах, толкова по-голяма част от града виждах, сгушена, прибрана, тиха, съботна, а Жълтият дворец, в който до скоро бях продължаваше да пази историята и тайните на австрийския двор.

Последва посещение на най-старата в Европа зоологическа градина – виенската. Предстоеше ми да срещна отблизо животни обитаващи  Северният полюс, саваните на Африка, джунглите на Амазонка, горите на далечна Австралия, тропическите води, бамбуковите гори на Азия и пъстроперият свят на Южна Америка. Първите непознати за мен  животни бяха две гигантски панди. Бяха толкова сладки, дебели като космати топки, че по усмивките на децата около мен разбрах, че не биха отказали игра с тях.

Следваше басейна на хипопотамите. Улучихме момента, когато тъкмо ги хранеха и поливаха с вода. Откровено това беше техния момент на деня, отваряха усти, за да бъдат обляти с десетки литри разхлаждаща вода.

Последва среща с хищниците от саваната. Лъвовете изразяваха величие, красота и хармония, но и непредвидимост, силата на ягуара личеше в походката му, а пумата, грациозна и хитра се припичаше.

Следваше потапяне във веселия маймунски свят. Пъргави и дребни маймунките скачаха по дърветата, гонеха се, криеха се от сутрин до вечер.

Кратка разходка ни отведе към тревопасните животни от саваната при зебри, антилопи, жирафи и слонове.

А ето ги и пингвините, разхождащи се гордо изпъчени, сякаш са най-велики. Видях ги и в големия басейн. Тогава разбрах, че са от любопитните животни, разглеждаха ни с интерес и сякаш се усмихваха доволни, че посетителите отново са се спрели при тях, или може би ни казваха вземете ни с вас. Тук си спомням филмът Пингвините на Мистър Попър, страхотна комедия за тези, които не са я гледали.

Тюлените ми се сториха добри и мъдри, дори и малко грозновати.

Е всичко съм очаквала да видя в зоологическата градина, но не и него. Пред мен стоеше кротко еленът Рудолф. Едно животно, което според мен вдъхва доверие и излъчва спокойствие.

Последва потапяне в тропическите води. Специално направен аквариум беше пресъздал тропически условия, където сред истински корали и водорасли стотици пъстри рибки, малки големи, плуваха спокойни и необезпокоявани. Удиви ме безкрайната палитра от цветове и форми, които правеха всяка една различна от останалите. Но най-много ми харесаха морските кончета. Сиво-синьо-лилави, грациозни и плахи, като феерия, те се показваха пред мен, извиваха блестящото си малко телце и се скриваха зад корали или камъни. Не исках да гледам повече други риби, можех дълго да стоя и наблюдавам кончетата. За мен те остават най-красивите обитатели на тропическите води. За съжаление нито една от снимките, които направих не се беше получила достатъчно красива, за да я кача тук, затова слагам една от Интернет.

В зоологическата градина имаше още много животни – семейство диви прасета двама възрастни и две-три малки, които ме впечатлиха със задружността си, където отиваше един, след него в колона бяха останалите, фламинга с най-красивия розов и преливащо червен цвят, игуани, които съвсем точно променяха цвета си според заобикалящия ги свят, носорози, дебели и грозни. В обиколка на зоологическата градина следобедът мина и малко изморени, но и изпълнени с щастливите емоции на отминаващия ден се запътихме към хотела.

Решихме отново да посетим заведението до хотела, което чувствахме като наше. Този път Ники си поръча гулаш, а аз реших да заложа на кордон бльо. И понеже бяхме избрали маса в близост до бара с подредени халби бира, които само чакаха да бъдат напълнени, решихме две от тях да бъдат за нас. Не трябваше да се изненадвам от огромната порция, та нали предния ден бях получила същото количество, но нямаше как да не го направя. Наистина тези хора приготвяха порции, като че ли за бейзболисти. Не, че не си облизахме пръстите при вида и вкуса на сочното месо.

Към Виена през очите ми – ден трети

Виена през очите ми – ден първи

Ако някой ме пита в кой град бих живяла, на секундата бих отговорила Виена. Тя ме посрещна подредена, чиста и дисциплинирана. Вървяхме с Ники стремително към хостела, но това не ми попречи няколко крачки след него да притичвам в опитите си да разгледам заобикалящите ме витрини на световноизвестни марки, дрехите на бързащите по улиците хора, както  и на спокойно чакащите на спирките, новите коли по платната, павилионите за сладолед и магазинчетата за прочутите, но в последствие оказали се не толкова вкусни за мен вурстчета и разбира се старите архитектурни сгради, неотменна част от центъра на града.

Според предварително начертания от мен план първи в списъка беше дворецът Хофбург,  в който някога е живяла принцеса Сиси. Като всеки дворец и този е притежавал и съхранил богати сребърни и златни колекции и фина порцеланова посуда. А тези са ми любимите.

Следваше музеят на принцеса Сиси. Шестте стаи ми позволиха да премина по стъпките на нейния живот. Те наблягат на личния живот на принцесата, като хвърлят светлина върху култа към красотата, който тя издига, манията й за стройно тяло, влечението й към спорта и поезията. За първи път видях рокли, каквито истинска принцеса е носила. По тях личеше вкус и стил, характерни за нейно величество.

Последната част на обиколката в Хофбург е посветена на кралските апартаменти. Влязохме последователно в залата за аудиенции на император Франсоа-Жозеф, неговия работен кабинет, спалнята му, залата за гимнастика на императрица Сиси, банята.

Хофбург е мога да кажа един интерактивен музей. Аудиогайдът поднася историята по неповторим начин. За два часа прекарани в музея животът на принцеса Сиси, ми бе представен по интересен, любопитен и същевременно бих казала подробен начин, придружен с музиката от нейното време и разказвачи, които наистина са потънали в разказа. В този смисъл Хофбург е изпълнил целта си, която като на всички музеи е предимно образователна, тъй като посетителят излиза по-богат културно и духовно.

На излизане от Хофбург бях приятно заредена и готова да поема цялата енергия на Виена, потапяйки се в едно от най-оживените места – Виенския център. Усмихнати туристи, внушителни  архитектурни сгради, мирис на изпечени вурстчета, файтони с впрегнати коне( чудесен начин за обиколка на стария град), фонтани издигащи се сякаш до небето и катедралата Свети Стефан, застинала, величествена, един от символите на Виена.

Последва една спокойна разходка през градския парк на път за неизвестната за мен къща на Хундатвасер. По-скоро очаквах да видя нещо, не толкова интересно и интригуващо, но реших да отделя време, а и това беше възможност да вървя по улици, по които иначе не бих. В края на една от тях видях цветни петна. Колкото повече приближавах, толкова по-интересно ми ставаше. И накрая я видях – къщата на Хундервасер.

Оглеждах я отгоре до долу и постоянно си мислех, в какво ли весело настроение е бил художникът, докато е боядисвал творението си. Весела бях и аз при вида на сините, жълти, оранжеви, червени, кафяви петна покрили къщата. Може би ще се зачудите защо изброих почти всички цветове с изключение на зеления. Нали именно това е еко цветът? Зелено също имаше, но не под формата на боя, а истинско – свежо, тъмно и светло, преливащо се. На покрива бяха засадени дървета, разлистили се под слънчевите лъчи. Наподобяваха зелен чадър, създаден да предпазва къщата. Но зеленият цвят не беше само там. А и по терасите на къщата където бяха засадени дръвчета, чиито клони и листа разпилени небрежно,  покриваха част от къщата и създаваха истинска илюзия за зелени петна. Отделих време  оставяйки очите ми да потънат в цветовете, майсторството и хубавата идея на художника. Озовавайки се от другата й страна, се прехласнах още повече. Отново цветни петна, малки балкончета с причудливи форми, части от изрисувана шахматна дъска. Имаше и нещо като тунел, през който като преминах се озовах в най-вътрешната цветна част. Държаха го колони, естествено и те в различни цветове. Истински танц на цветовете, пресъздаден така, че да радва и вдъхновява.

Завладяна от цветната магия на това място се почувствах отново като дете, което открива нещо ново, различно и интересно.

Последва кратка и спокойна разходка в градския парк на Виена. Беше ранна пролет и във въздуха се носеше наситен нежен аромат на цъфнали зюмбюли. Не бях виждала толкова много на едно място и спокойно мога да кажа, че градският парк се беше превърнал в царството на зюмбюлите.

Заредена се понесох към следващата забележителност на града – Виенската опера. Внушителните размери на сградата отвън, само подсказват, какво може да очаква посетителят влизайки вътре. Ако имахме повече време щяхме да разгледаме операта отвътре, но за съжаление времето летеше, беше вече късен следобед и гладът и умората от пътуването ни напомниха за себе си.

Съвсем близо до хостела ни имаше заведение, за което бяхме чели много добри отзиви в Интернет. Предложението на заведението беше супа и виенски шницел. Звучеше ми добре, все пак това е специалитетът на града. По стените имаше залепени листи с надписи и рисунки, показващи благодарността на посетителите за вкусното и разнообразно меню на различни езици – немски, английски, френски, руски, полски, китайски, испански, португалски, норвежки, холандски, наистина бяха безброй. Те бяха още едно доказателство за добрия избор, който бяхме направили. Но същинското и най-голямо доказателство беше ароматната, топла супа и вкусно приготвения виенски шницел. Вечерта в нашия Happy hostel спах като омагьосана от красотата на града, която бях открила и от копнежа по всичко ново, което щях да видя в следващите дни.

Към Виена през очите ми – ден втори