Посещение на долината на щраусите

 

Близо до Варна се намира село Константиново. До скоро не ми беше познато. Ето, че една вечер докато търсех интересни места близо до града намерих информация за щраусова ферма. Намираше се там, в Константиново, съвсем близо до Варна. Звучеше ми много интересно, никой вкъщи не беше виждал щрауси на живо и във ферма не бяхме ходили, беше и наблизо. Веднага се свързахме със собствениците и не след дълго получихме покана за семейно посещение.

Голямото дете също като нас беше въодушевено, а малкото беше толкова малко, че за нея беше важно само да я вземем, за да е с нас. Фермата е на семейство англичани. Казаха ни, че английското ежедневие не им е харесвало, затова са заминали. Искали са да живеят на село и са го открили… тук, в България.

Голямото ми дете се зарадва, когато разбра, че има още едно дете – момиченцето на собствениците. Двамата веднага започнаха да си играят, намериха и общ език – българският. Детето говореше на английски с родителите си, а в детската градина беше научило български, нямаше акцент. Децата могат всичко, аз за пореден път им се възхитих!

Най-близо беше заслонът на дивите гълъбите. Имаше яйца и малки гълъбчета. Момиченцето показа всички птици на моето дете, а то пък им се радваше, гонеше, търсеше, държеше. Децата могат да общуват чудесно с животни, стига да има къде, а селото и фермата предлагат тази възможност.

Следваше кокошарника, луда гоненица и смях, носещ се във всички посоки. А след него запознанство от близо с охранен хамстер, оказа се голяма и тежка космата топка за дете на четири. То не пропусна и срещата с козичките, даде им и храна разбира се, няколко пъти.  Вървяхме в посока на горе, към щраусите. И когато стигнахме до най-високата точка … останах със затаен дъх. Не бях виждала до сега тези искри в погледа на детето ми. Очите му се напълниха, той потъваше в простора, никога не беше виждал толкова земя, изпълни го свобода и той полетя със ситни бързи крачки надолу, бягаше, не спираше, хвърчеше, откриваше. Трогна ме възхитата му, радостта му. Той първи стигна при щраусите. Изглеждаха смели, въпреки познатия на всички израз за щраусите. Собствениците на фермата ни разказаха за тях. Отглеждат ги за месо и яйца. Месото по думите им е вкусно, скъпо е и все още няма пазар за него тук. Има в други европейски държави, за които и го изнасят. Щраусовото яйце се равнява на двадесетина кокоши, здраво и тежко е. Донесохме си едно, с което направих закуска, основно ястие и десерт. Черупката се използва за декорация, от нея може да се направи дори нощна лампа. От кожата се правят висококачествени изделия – чанти, портмонета, колани, перата също влизат в употреба. Стана ни ясно, че всичко от щрауса се използва.

Последва среща с ему – децата си играха с тях, те пък ги кълвяха, но това не спираше моето дете да продължи гонитбата.

Няколко часа отлетяха за миг. Не ми се тръгваше, на децата също. Обещах, че ще посетим отново фермата. И май вече е време.

Advertisements

Първо пътешествие (Трявна, Етъра, Боженци,Соколски и Дряновски манастир)

Тръгваме! За първи път четиримата заминаваме на дълго пътешествие. Избрахме си Трявна. Нямам търпение да покажем на децата всичко. По-нетърпелив от мен е само голямото дете на цели три години. Да си на три е чудесно – запомняш всичко, денят е пълен с нови неща, откриваш, харесваш, оставаш, продължаваш, играеш, бягаш и най-важното не се изморяваш, нито за миг. На три почти всичко е за първи път – първо пътуване, първа пица, първо хранене на животни, първи досег с природата. Малкото дете също е на три, но месеца, основно спи и ни дава да я водим където решим, стига да е в количка или да я носим.

Ето ни в Трявна. Останахме за девет дни, научихме я, най-вече детските площадки, сладкарниците, гората. Градът е много красив, чист, подреден и пълен с деца. Чистият въздух и боровите гори привличат особено през лятото. Топло е, дори задушно, на децата не им пречи, а аз обожавам лятото. Разгледахме по-известните къщи – музеи  Славейковата и Райковата. Посещението им обогати всички ни. Още една възможност децата да видят, да се докоснат и научат нещо ново. Това беше времето и на няколко Славейкови стихотворения и разбира се на „Малък Пенчо“, което стана любимо на Боби.

И тъй като искахме да видим всичко за деветте дена си направихме няколко екскурзии.

Останах запленена от Дряновския манастир. Трудно се открива, знаят го само птиците и то тези, които летят нависоко – орлите и соколите. Имах усещането, че дори го пазят. А той е там долу, сгушен между скалите, приютил тишината и безвремието. На никое друго място не съм се чувствала толкова леко, сякаш времето беше спряло, сякаш можех да го докосна. Бяхме в манастира половин ден, дори по-малко, но имах усещането че съм останала много повече. В страни на манастира има двор с домашни животни. Боби беше във възторг. Толкова им се радваше, гледаше ги, хранеше ги, изучаваше ги. Тях той запомни най-много. На следващата година посетихме манастира отново, а той веднага ни заведе при животните. Не ги беше забравил, та нали малките запомнят всичко. Но при второто посещение беше различно. „Нека и Мария ги види“, сестричката вървеше непрекъснато след батко си. А той я заведе при животните. Бяха й много интересни. Няколко пъти се опитвахме да тръгнем, но децата все се връщаха, или по-точно изобщо не искаха да се отделят.

Посетихме и Етъра. Там кипи от живот, пълно е с туристи като нас, включително и чужденци. Децата отново бяха най-щастливи. Една след друга изникваха боядисани къщи в различни цветове, видяхме и най-различни български занаяти. Всичко излъчваше веселие. А аз се радвах, защото можехме да покажем на децата толкова много красота и нови неща. Снимах много, защото снимките напомнят за емоцията, за изживяното.

Посетихме и още един манастир – Соколският. Разположен е на живописно планинско място, където всеки може да остане насаме със себе си и с природата. Дворът на манастира е просторен, тих и пълен с цветя. Там е чешмата с осем чучура, построена от Колю Фичето.

Боженци беше като от картичка. Запазени къщи, природа, различни нюанси зелено навсякъде. Боби събра куп шишарки. Посетихме  няколко запазени къщи и селското училище, писахме с перо. Опитахме най-вкусното биволско кисело мляко със сладко.

Така мина първата ни семейна ваканция. Беше приключение, такова каквото не исках да свършва, пълно с усмивки, любопитство, смях, закачки и много нови открити неща. Голямото дете разглеждаше и откриваше света през детските си очи, а за малкото това тепърва предстои. Тя ни подари деветдневно гушкане, сън в ръцете ни и усмихнато личице.

Троянски Балкан

Първата ни семейна почивка посветихме на Трявна и околностите. На тръгване си пожелахме следващата ни почивка да бъде в Троянския Балкан. След обстойно търсене на къщи за гости в Троянско избрахме къща в село Шипково. Всъщност бях чувала за селото от дядо ми, който е водил свойте деца там. Той ми разказа подробно за местността. Сега беше мой ред да отида там с моето семейство. Ако трябва да опиша с една дума селото то тя е магия. Тя е навсякъде и най-вече във въздуха, пропит с уханието на цветя и билки. Селото е малко, половината от къщите са празни, безлюдни. Другата половина е пълна с живот, с деца дошли на гости за лятната ваканция и с почиващи като нас. Боби си намери приятелче, колкото него. Ритаха топка, бягаха, тичаха, гониха кокошките, дори едно прасе щяха да пуснат из селото, но дядото на момчето ги спря бързо. Днес селото е различно. По думите на местните и според разказите на дядо преди години то е било посещавано от много хора. Шипково е известно с минералните си извори. Днес почиващите са основно в курортната част, където е басейна. Ние не го посетихме. И въпреки това почивката ни беше невероятна.

Всеки ден, всяка сутрин щом се събудех се учудвах на уханието на въздуха. На това място дишах, дишах чист въздух, свеж и едновременно с това ароматен. Да можех да го затворя в бутилка и да го отнеса със себе си. Към къщата за гости имаше  озеленен двор с люлки за децата. Там прекарвахме голяма част от времето. Докато те закусваха и играеха пиех кафе и се наслаждавах на зеленината. На всички ни хареса много, бяхме свободни, имахме време за всичко, а то течеше бавно, за никъде не бързаше. Нямахме ограничения. Селото ми даде свобода, каквато града не може.

Направихме си и няколко екскурзии в околностите. Посетихме Троян. Централната част на града ми хареса много. Чиста е, има много голям детски парк, където с децата прекарахме един следобед в игри и забавления. Посетихме и музея на художествените занаяти и изкуства в града. Направен е много добре, отвежда посетителите назад в миналото на Троян и разказа историята му. Тъй като обаче през града минава голямо движение въздухът е замърсен. За пореден път се зарадвах, че избрахме да отседнем в Шипково.

В един от дните отидохме до Троянския манастир. В манастира се намира чудотворната икона на Света Богородица Труеручица. За съжаление половината от параклиса беше в ремонт и не успяхме да разгледаме спокойно. Иначе манастира е добре уреден, посещаван е от много хора. Може би заради ремонта или големия брой посетители, или заради откритостта на мястото манастирът не остави следа в сърцата ни, така както Дряновският и Рилският манастир. Затова пък втората половина от деня ни мина много интересно. Посетихме Музея на занаятите в Орешак. Той привлича интереса и вниманието на големи  и на малки. Направи ми впечатление, че  много от експонатите не са под похлупак. Това допълнително доближава посетителите и скъсява разстоянието до тях. И не, децата не ги пипаха, но определено усещането беше друго. На Боби част от залите му харесаха много, гледаше с интерес и не спираше да позира. Особено му харесаха дървените фигури, маските, звънците и ямурлуците, глинените съдове. На мен най-много ми харесаха шевиците. Толкова майсторство и старание е вплетено в тях. Започнах да се интересувам от български шевици докато пишех курсова работа по Етнокултурно ландшафтознание. И ето  сега пред себе си виждах бродерия преживяла времето и запазена до днес.  Пожелавам си някой ден и аз да се науча да бродирам български шевици. Те трябва да пребъдат!Цялата колекция в музея по уникален начин пренася в българския бит и култура от минали години.

Тръгнахме си с изпълнени сърца, с нови впечатления, които дълго ще помним, всички.

Трявна

И така продължаваме напред. Караме към Трявна, нашата Трявна. Били сме там вече предишното лято, сега отново сме устремени към нея. Любима ни е. Помним я, дори малкият човек на четири не я е забравил. По време на престоя ни много пъти ще докаже, че си я знае, ‚ама аз съм бил тук“. Отседнахме отново в същата къща за гости. Дворът отново приюти детските игри и глъчка. Дните ни минаваха в игри и забавления с децата и разходки. Всеки ден си правихме излети в гората. На децата им беше забавно, на мен още повече. Играехме на криеница, на търсене на кози и на храненето им, на войници, търсихме шишарки. А докато децата се заиграваха сами, аз снимах. След четвъртия-петия път разходки в гората на децата взе да им доскучава. Една сутрин тъкмо отново щяхме да ходим, когато голямото дете попита „ама пак ли в гората? Мамо, ти защо все там искаш?“. Е, че какво й е на гората, зелено, спокойно, тихо, те какво искат. Добре, че на следващия ден потеглихме, та не се наложи пак да обяснявам защо.

Трявна, ще дойдем пак!

 

Пътуване в миналото (Жеравна, Медвен, Ичера)

img_0417Време е за екскурзия. Това е най-бързо планираното ни пътуване. Организирахме го за ден, в свободното време между гледането на две деца, докато спяха. Багажа приготвих бързо. Не е кой знае какво. Единственото важно е да сме четиримата, заедно. На следващия ден потеглихме с две деца и багаж за две седмици. Малкото заспа бързо, според плана, в който използвахме следобедния сън за изминаване на по-голямата част от разстоянието. Голямото не спа. То е на четири и всичко около него го вълнува. Любопитен е, иска да знае и запомни всичко, наблюдавам го кога ще премигне. Пътуваме към Балкана, към Жеравна. Малкото дете бебето, както все още я наричаме, спа през почти целия път, докато голямото не извика “стигнахме ли?“ гледайки къщите срещу нас. Да, стигнахме! Настанихме се в къщата за гости и веднага излязохме на разходка, „всичко да видим“, както каза баткото. Жеравна е на два часа път с кола, но разхождайки се в селото си мисля, че сякаш сме пропътували години назад. Тя е като от приказките с типични къщи, улички, пътечки. Сякаш сме се върнали назад във времето или сякаш там, в Жеравна, времето е спряло.

img_0636

За първи път съм в Жеравна, преди съм я виждала само на картичка. Сега бързам да я разгледам. Голяма е колкото длан, със сгушени една до друга къщички от миналото, с тесни пътечки, които не исках да свършват. За селото съм чувала още от ученичка. И още тогава бях убедена, че е необикновено, също като великият разказвач роден там Йовков.

img_0638

img_0607

 

 

 

 

 

Запътихме се към родната му къща. Разказах на Боян за него, а той като чу за приказките, поиска да му разкажа  веднага, а после и в колата и за лека нощ. „Сигурен съм, че са много хубави, мамо“, аз пък съм сигурна че ще му станат любими.

На следващия ден отделихме време за две други img_0633близки села – Медвен и Ичера. Според някои класации и двете са едни от най-хубавите в България. И на нас ни харесаха, а Ичера ще остане в сърцето ми, със сигурност. В Медвен беше оживено, от дворовете се чуваха весели гласове, почти до всяка къща имаше спряна кола, имаше и къщи, които се строяха, на два етажа, бели. Явно селото не е забравено, нито изоставено, особено през лятото.

imgmedven_0438

В Ичера  първото нещо, което направи впечатление на всички ни бяха лястовиците. Стотици по жиците. Децата ги сочеха, следяха ги с поглед, обръщаха се да ги гледат. Селото е спокойно, няма много хора, някои от къщите са изоставени, други са спретнати и цветни. Ичера извиква спомени, или може би са децата играещи на топка, дошли за ваканцията при баба и дядо. Тихо е, а малките пътечки нашепват да минеш по тях, да надникнеш зад ъгъла. Гората, зелена с високи дървета е на една ръка разстояние. Гонихме се, викахме, тичахме, падахме, снимахме, усещахме, откривахме. Беше много хубаво, запомнящо се!

imgmedven_0469