Пътуване до Леричи и Портовенере през октомви и защо есента е много подходящо време за екскурзия

Леричи и Портовенере са едни от любимите места, на които съм била. Ако трябва да опиша с една дума екскурзията ни до там, то това е усещания. Със сигурност силните усещания са причина двете градчета така да ми харесат. Винаги щом си помисля за екскурзията ни спомените се връщат с пълна сила, сякаш съм била там съвсем скоро, нищо не е избледняло. Намират се в Италия, на Лигурската Ривиера и са част от Залива на поетите.

Леричи е малко курортно градче. И ако хората в началото на есента бяха малко, то това не можеше да се каже за лодките. На пристанището имаше безброй лодки, бели и чисти, подредени една до друга, готови да вдигнат котва, което така и не се случи.  Морето беше сиво, отразяваше цвета на облаците, нямаше нито една вълничка. Съответно и лодките не помръдваха или поне не забележимо. Слънцето беше някъде зад облаците, без намерение да се покаже. Пък и нали лятото тъкмо си беше отишло. Беше октомври, но все още топло. Разхождахме се по тихите улички, тихи защото извън сезона Леричи опустява. Имаше само още две-три двойки дошли на екскурзия. Влязохме в типичен италиански ресторант – семеен. Храната беше много вкусна.

След като приключихме с обяда искахме отново да  повървим по малките улички. Бяхме видели вече градчето, но то сякаш ни приканваше на още една разходка. Разбира се приехме. И тръгнахме, в дъжда, вече валеше ситен октомврийски дъжд. Добре, че взехме чадър, така че продължихме напред по тесните улички, водещи все нагоре. В градчето има средновековна кула, изкачихме се по нея и видяхме Леричи отвисоко – все така спокоен и спящ. Дъждът продължаваше кротко да вали, може би вече два часа и въпреки това нямаше нито една локва, дори и малка. Няма нищо по-хубаво от дъждовно време в малко опустяло градче за разходка с любимия човек и за снимки. Снимах много, за да си припомням. Обичам спокойните градове, обичам да пътувам извън сезона, за да избегна тълпите туристи и за да съзерцавам колкото дълго искам, и за да опозная града, и за да го обикна, и за да сме само двамата с Н…

В автобуса имаше няколко заети места, вече пътувахме към Портовенере. След Леричи дали той щеше да ми хареса?! Продължаваше да вали, капките дъжд ставаха все по-едри, а любопитството ми към града по-голямо. Портовенере е стар, някак аристократичен, заведенията все още не бяха прибрали масите на открито добре, че имаше и навеси. И сякаш всички посетители се бяха събрали под тях на по чаша италианско кафе, или късен обяд, или ранна следобедна закуска, наслаждавайки се на морето, на спокойствието, слушайки дъжда. Останах впечатлена от църквата Свети Петър. Голяма част от нея е в руйни. Беше идеално място за снимки, освен това и валеше. А когато вали сякаш всичко се променя става по-хармонично, по-подредено и по-чисто. Тази красота запечатах на снимки. Долу до самата вода има малка пещера. Носи името на Байрон, който е ходел често там и е черпил вдъхновение. Разбирам го, това място е толкова зареждащо и красиво. Прекарахме повече от половината си време там, до църквата. Сега беше ред да разгледаме града. Дъждът се засили много. Подслонявахме се в малките магазинчета за сувенири,  също като другите туристи. И след като ги разгледахме поехме нагоре по тесните улички, а после и към брега. Портовенере ни зареди с много енергия, ентусиазъм и с нетърпение да видим и още. Дъждът бавно спря, а  слънчевите лъчи започнаха упорито да се прокрадват през облаците, за да може градчето да ни изпрати със слънчева усмивка.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s